Площадът и църквата „Свети Петър“ във Ватикана, Рим

Християнството възниква преди около 2 хил. години в древна Палестина. Там е била някога държавата на юдеите /евреите/ - Израиль, със столица Йерусалим. За разлика от всички други народи в древността, евреите почитали само един Бог – Йехова, срещу което той им обещал те да владеят Обетованата земя Ханаан /Палестина/. Историята на създаването на Света, на първите хора Адам и Ева, Потопа; историята на еврейския народ с неговите отци – Авраам, Исак, Яков; 10-те Божии заповеди, които бог Йехова дал на еврейския водач Мойсей; пророците Исая, Йеремия, Данаил – всичко това е разказано в Стария завет, свещена книга за евреите, но и за християните. В него се разказва и за великите еврейски царе – Давид /създал Израиль/, и мъдрия му син Соломон–построил храм на бог Йехова в Йерусалим, където се съхранявали скрижалите с 10-те Божии заповеди.

Царете Давид и Соломон живели през X – IX в. пр. Хр. Последвал период на упадък за еврейското царство, което било завладяно последователно от асирийци, вавилонци, перси, македонци, римляни. Но евреите очаквали появата на Месия /Помазаник Божи/, за когото си мислели, че ще е един нов цар Давид, който ще разгроми техните врагове. Когато Месия дошъл при тях, те не го приели, заловили го и го дали на римския наместник на Юдея Понтий Пилат да го накаже с кръстна смърт, като богохулник и бунтовник.

Защото Месията бил Иисус Христос /Спасител/, откъдето последователите Му се нарекли християни. Историята на Неговото раждане, живот, кръстната смърт и възкресението Му са разказани в четирите Евангелия /от Матей, Марко, Лука и Йоан/ - основна част от Новия завет, който, заедно със Стария Завет, съставлява Библията – свещената книга за християните.

Християните вярват в Светата троица – Бог Отец, създал света; Иисус Христос – син Божий, равен и единосъщен на Отца, въплътил се като човек чрез Непорочно зачатие на Дева Мария /Неговата майка/ и Дух Свети. Чрез Дух Свети /третото лице на Светата троица/ Апостолите - /ученици на Иисус Христос/ - проповядвали словото Божие. Иисус Христос бил изпратен при човеците от своя баща Бог Отец, за да изкупи греховете на хората. Христос проповядвал любов и милосърдие към ближния. „Бог е любов“ /по апостол Павел/ - това е основното послание в християнската проповед. “Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.... А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“. /Коринтяни, 1:13/.

Според Новия завет Христос наредил на Апостолите да научат хората на всичко, което Той е проповядвал, за да се спасят и да имат живот и след смъртта. Така 50 дни след Възкресението на Спасителя /Петдесетница/ била създадена Християнската Църква, която да помогне на хората да живеят праведно в очакване на Второто пришествие на Иисус Христос, когато Той ще дойде да съди живи и мъртви.

Апостолите, изпълнявайки заповедта на Иисус Христос да разнасят словото Му, се пръскат из Римската империя и извън нея. Така най-близкият до Иисус негов ученик –Апостол Петър, отива в сърцето на Империята – Рим, където създава църковна общност от християни без разлика от народност и социално положение. Защото, както проповядвал друг от апостолите – Павел: „Не може да има грък и юдеин, обрязан и необрязан, варварин, скит, роб, свободен; но Христос е всичко и във всичко“ /Колосяни, 3:11/.

Първоначално християнската проповед била посрещната враждебно от римските власти. Рим бил толерантен към различните религиозни култове, но изисквал от поданиците на Империята да спазват законите, да служат в армията и да почитат личността на императора. Християните обаче вярвали само в своя Бог и отхвърляли всички езически култове. Затова били подложени на организирани гонения от римските власти, започнали още при император Нерон  /I в. сл. Хр./. При императорите Деций и Диоклециан /III – IV в. сл. Хр./ гоненията придобили организиран характер. Християните били убивани, хвърляни на дивите зверове на арената за развлечение на тълпата, изгаряни на клади и подлагани на най-различни издевателства. Загиналите при тези гонения били обявени за светци и са почитани и до днес от Църквата.

Апостолите Петър и Павел намерили смъртта си в Рим в един ден по време на първите гонения срещу християните по време на император Нерон /54 - 68 г./. През 64 г. в Рим избухнал страшен пожар и отговорността за него била хвърлена върху християните. Паметта за двамата Апостоли в Рим е свързана с едни от най-важните християнски храмове във Вечния град. Това се отнася най-вече за базиликата „Свети Петър“, най-големият християнски храм в света. Църквата „Свети Петър“ е построена на това място, където Апостол Петър бил разпънат на кръст и погребан.

Петър /първоначално – Симон/ се родил през I в. пр. Хр. в Палестина. Той бил рибар, когато срещнал своя Учител, Иисус. Именно Иисус му дава ново име – Кифа /на арамейски/, или Петър /на гръцки/, което означава „камък“. Иисус предрекъл, че Петър ще стане този камък, върху който Той ще изгради Своята Църква и му отредил първенство сред Апостолите /Мат, 16:13-20/. Поради това, когато християнството става официална религия в Римската империя /313 г. при император Константин Велики/, първенството на Римския епископ, наричан почетно „Папа“, върху целия християнски свят, се приема чак до 1054 г., когато настъпва Великата схизма и се обособяват два клона в Църквата – католици и православни. 

След Разпятието и Възкресението на Спасителя, Петър проповядвал в Иерусалим до 41 г. сл. Хр., когато бил заловен и хвърлен в тъмница. Апостолът бил спасен от ангел, който счупил неговите вериги, според „Деяния на Апостолите“ /друга част от Новия завет/ и го извел от затвора. От Палестина Петър се отправил във Вечния град, където проповядвал повече от 20 години. Когато Петър повторно бил заловен в Рим през 64 г. и окован отново във вериги, то тези вериги се съхранили и се пазят сега в църквата „San Pietro in Vinkoli” /“Свети Петър във вериги“/. При гоненията по заповед на император Нерон, Апостол Петър бил затворен в Мамертинския затвор в Рим, но след като покръстил стражите, успял отново да се спаси и измъкне. Според „Деяния на Апостолите“ Петър се отправил по Апиевия път, за да напусне Рим. Там той срещнал Христос и го попитал: „Quo vadis, Domine?” /“Къде отиваш, Господи?“/. „Към Рим“, отговорил Иисус, като с това дал на Петър да разбере, че иска от него да се върне в Рим и да засвидетелства чрез мъченичество християнската си вяра. През 64 г. /или 66 г./ на хълма Ватикан Апостол Петър бил разпънат на кръст, но по негова молба – с главата надолу, тъй като се считал недостоен да умре като Спасителя. В същия ден на Лаврентийския път бил екзекутиран Апостол Павел, който като римски гражданин бил обезглавен с меч.

 Павел /Савел/ бил роден в град Тарс, Киликия - римска провинция в Югоизточна Мала Азия. Той не е бил между учениците на Иисус, нещо повече – първоначално бил гонител на християните. Обърнал се във вярата си по чудодеен начин, след като бил загубил зрение по пътя към Дамаск. Приел името Павел и станал пламенен застъпник и разпространител на християнството. Извършил няколко мисионерски пътувания из Мала Азия и Балканите, от които са останали неговите Послания до Коринтяни, Солуняни, Ефесяни и др. /От тези Послания са цитираните по-горе пасажи/. През 61 г. Апостол Павел бил заловен и изправен на съд, но след като е освободен, продължил своята мисионерска дейност в Испания. Завърнал се в Рим, Апостол Павел бил отново заловен, съден и екзекутиран през 64 г. /или 67 г./ сл. Хр.  

И така, Рим става основен център на християнството. Когато през 395 г. Римската империя се разпада на две части, нейната западна част просъществува за много кратко време, едва до 476 г., когато е свален последният римски император – Ромул Августул. На Запад при липсата на император се налага постепенно тезата, че Римският папа стои над всяка светска власт, че е непогрешим и е отговорен само пред Бог. Това особено се засилва след разрива с Константинополската църква през 1054 г. Папата в Рим оттогава е глава на Католическата църква.

Още през 800-та година, на връх Коледа, тогавашният римски папа Лъв III коронясал краля на франките Карл Велики като римски император. Срещу това Папата получил правото да владее като светски владетел Централна Италия. С това се поставя началото на Папската държава. За кратък период, между 1309 – 1378 г., център на Папството е не Рим, а град Авиньон във Южна Франция - /тьй наречения „Авиньонски плен“ на папите/. 

Когато през 1870 г. Италия най-сетне се обединява, е сложен край на Папската държава. Все пак през 1929 г. се стига до компромис между Бенито Мусолини и папа Пий XI с подписването на Латеранския конкордат, с който се създава най-малката държавица в света – теократичната монархия Ватикана, с площ около 0.44 км² - само един квартал на Рим.